Когато говоря с приятели за емоциите им за училището и гаджетата, се чувствам като аутсайдер. На всички им е мъчно за бившия клас, трудно свикнаха със студентството. Повечето страдат по родния град, говорят по 2 часа с мама. И по четири с гаджето. По шкафчетата са си налепили снимки с балните рокли, семейни фотографии, на приятели и съученици. Телефоните им звънят с мелодии, които са им били любими в някогашните компании. А аз...
Имах чудесен клас и голяма, лудешка компания. Заедно сме прекарвали чудесни мигове, правили сме най-безразсъдните купони и сме споделяли най-съкровените си болки. Вече не се чувам с почти никого. Откакто започна студентският ми живот, забравих бившите съученици. Дори с тези, които са в СУ, се виждам рядко, понеже са от други специалности. Безсърдечна ли съм?
Имам приятел, чийто поглед казва много повече за любовта му, отколкото думите са способни да изразят. Чувствам се най-обичаното момиче на света! И звездите би ми подарил, ако спомена, че ми харесва сиянието им. Откакто съм в София, говорим дневно по няколко часа по телефона. Но не съм щастлива. Тежи ми, когато ме занимава с чувствата си. Хубаво ми е с него, но не влагам сърцето си в тази връзка. Дистанцирана съм, а той е толкова привързан! Научих се да бъда консуматор, да получавам всичко, а в замяна да давам единствено усмивката си и капка внимание. Така постъпвам и с други момчета, които се опитват да се домогнат до душата ми. Лаская се от чувствата, които пораждам у тях, но съм безразлична към топлината в очите им. Коравосърдечна ли съм?
За три месеца се прибрах да видя мама два пъти, а колегите ми си пътуват през седмица. Мъчно ми е за нея, липсва ми като знам, че всеки момент мога да излея душата си пред нея, да плача като обидено дете и да показвам, че някъде дълбоко в мен се крие малко момиченце, което понякога се нуждае от утеха. Но въпреки това нямам нужда да си ходя, домът не ме зове. Липсва носталгията, онази непреодолима страст да зарежа всичко и да се прибера вкъщи. “Вкъщи” вече наричам стаята си в общежитието - толкова удобно и уютно ми е там, че тя наистина стана мой дом. Безчувствена ли съм?
За Коледа си пожелавам сърце. Ако на Земята съществува Дядо Коледа, който носи подобни подаръци, му кажи, че съм била добро момиче през изминалата година. Сравнително добро... Ако се наложи, излъжи го, че трансплантацията на чувства ми е жизнено необходима - няма да е лъжа. А ако той реши, че не заслужавам подобен жест - здраве да е! Все пак моето сърце си е мое. Заради него съм Аз, заради него имам много приятели, заради него ме обичат и съм единствената за един мъж. Не може да съм безразлична, щом толкова хора ме ценят и ще ми пожелаят “Весели празници” в коледната нощ. Аз имам сърце. Сърце, което обича. Па макар и по своему!