Замисляли ли сте се колко близко и колко далечно може да бъде едно нещо?.. ;) ~ ~ ~ " И ето, че падна капка дъжд.. а след нея и втора... Тихият ръмеж бавно се засили, изпълвайки тишината в стаята със шум от падащите капки.. До прозореца стоеше човек, наблюдаващ дъжда с мрачен поглед. Очите му се мъчеха да преброят всяка малка частичка вода, но след мъчителна и кратка борба се отказаха.. Погледът продължи да търси жертва и много скоро.. намери малка, плахо прокрадваща се струйка вода в единият ъгъл на прозореца. Усмивката бавно се разкриви в злокобна линия - ръката вече стискаше заплашително стар, хавлиен парцал - разнищен и потъмнял от времето, но все още готов битки.. Струйката дъждовна вода се сви плахо в миниатюрна локвичка, очаквайки всеки момент да се изгуби сред затворническите брънки.. Тя тихо затрепери и вълнички на тих ужас се понесоха по повърхноста й.. Деляха я, сантиметри спокоен път от края на перваза, но сега там дебнеше То.. Крачките са стопиха и усмивката се разкриви още повече в демонично подобие. Ръката се надигна, започвайки жестокият си кръстоносен поход - надолу и все по-надолу........... В секундите преди да изчезне, малката локвичка си помисли, че не е успяла да види много от този свят.. Капките, които й дадоха живот, отдавна бяха станали част от нещо много по-голямо от самите тях. И ето.. че последните мигове щяха да бъдат попити, а след минути дори и споменът за малкия тъмен ъгъл щеше да изчезне завинаги.. Tолкова искаше да знае какво има там.. зад ръбът. Слушала бе, разкази за планини, гори и даже за нещо, голямо - милиони пъти повече от нея самата.. Но тя.. тя бе малка и неука, животът и току що беше започнал и искаше да види поне това.. Не беше и писано. Плахоста премина в примирение и последната от вълничките и тихо се скри.. Настъпваше нощ... Сигурно всичко щеше да свърши така, ако в следващият момент - вятърът - този пакостник, не беше си набелязал купчината примамливи листи на бюрото. Той загреба купчина студен въздух, замачка го яросто в топка и го запокити срещу прозорецът.. Старият безделник не оказа съпротива - нямаше и настроение - мислеше си за проскърцащите панти. Винаги го боляха, преди да завали и докато не отминеше дъжда - болката си оставаше. Годините го състаряваха и той отслабваше с всяка изминала.. Вече не беше никак млад. Може би затова пусна малката локвичка да влезе.. толкова малко забелязваха вече.. Нежна в крехкостта си, той я хареса веднага. Любопитството и беше очароващо-невинно и напористо. Та нали и той беше такъв?.. Преди много години... Вятърът избута старият прозорец, намигна му докато минаваше покрай него и с всички сили се вряза сред листите машинописни страници. Те избухнаха във весел рояк и западаха навсякъде из стаята. Пръстите се разтвориха, изпускайки парцала, а вятърът видял новата си жертва го подхвана с удвоени сили и запокити през прозореца. "Благодаря.. тя ще запомни." - проскърца прозорецът с дрезгав глас. - "Както и аз нея.." - тихо добави в мислите си той. Вятърът подгони със смях безпомощният хавлиен тиранин и скоро изчезна - също толкова бързо, колкото се беше появил... Листите падаха бавно, а ръцете, останали обезоражени, вече имаха нова цел - вече вдигаха първите листи. Плахи и мокри стъпки се плъзгаха по перваза.. откъсна се първата капка.. Тихо вълнение премина по повърхноста на локвичката. "Аз.. успях..." . . .