Може би ти беше права, че няма смисъл от любов, може би ти беше права, че аз не бях готов.
Макар да даваше ми всичко, аз бях и сляп и глух, и ням, макар да търсеше закрила, откриваше ти само болка...срам…
И в един момент на теб ти писна и повярва в някаква лъжа, че може с друг да си щастлива, да ме забравиш и да не си сама.
Отиде си... остави ме с моето его, със самовлюбена душа, разбра че цветето е гнило,и че дарява то единствено тъга.
Тогава аз не забелязах, но ти ме беше променила, тогава аз не осъзнавах, но ти душата ми бе пленила. Почувствах се някак си странно като мъничко дете, загубил бях своите мечти...Загубил бях и своето сърце. И тръгна ти да отмъщаваш... Може би успя - духа ми да сломиш, да ме накараш да проумея, че в мъка по теб веч аз ще тлея, че няма да има друга... нито утре, нито днес, която толкоз да ми дава, която толкоз много да прощава.
Страдах аз безумно и денем, и нощем сърцето ми не преставаше да бие лудо, къде отиде ти...? Нима със съдбата си се примири?!
Повярва на много лъжи... изневери, любовта изцяло своето лице промени.
И събудих се аз с нови очи, теб те нямаше до мен, но нямаше ги и тези безброй сълзи.
Сърцето бе студено... мрачно.... и въпреки това искрата все още тлее, чака нещо да се промени да разбереш за грешките, които допуснахме и аз, и ти...
Може би отново огъня ще се запали, но може и завинаги да остане само пепел и тъга, защото не само ти, но и аз изгубих любовта…