Бели облаци се рееха в небето-кристални и меки като памук...Небето беше чисто,а слънцето хвърляше мека светлина върху града.Духаше лек ветрец и реката под големия мост се полюшваше бавно. Тя стоеше на асвалта до парапета на моста и пишеше нещо на парче хартия.Беше се свила и се оглеждаше,сякаш чакаше някой.Но наоколо нямаше жива душа,не минаваха дори коли-като че ли времето беше спряло.След малко тя захвърли химикала и пъхна листчето в джоба си.Момичето се изправи на крака и устреми поглед към началото на моста. След няколко минути от там се зададе голяма,черна кола с шофьор и със затъмнени прозорци. Тя се спря рязко пред момичето и вратата и се отвори.Отзад излезе високо момче,с дълга до раменете,права коса и кафеникави очи-облечено в черно. Той направи няколко крачки и се усмихна на момичето. Тя не се сдържа и започна да плаче. -Защо плачеш?!-попита разтревожено той. Тя въздъхна. -Не плача защото те виждам за първи път...А защото не мога да съм с теб.-прошепна през сълзи момичето. Момчето сведе глава,приближи се и я прегърна.В този момент сякаш нещо премина през нея и тя се вцепени. За първи път чувстваше тази така недостижима любов толкова близо до себе си,толкова истински...За първи път,но и за последен...Дълбоко в себе си тя знаеше,че няма да го види повече-НИКОГА.И това я нараняваше толкова силно... Момичето не каза нищо ,от очите и не преставаха да капят сълзи и тя безпомощно се притисна силно към него. След това тя се отдръпна назад и проплака отново.Толкова я болеше,така силно,че болката я гореше отвътре. Сърцето и „изгаряше“ заради него.Вината за всичко беше в него,но тя не искаше да му каже-затова не каза нищо. -Боже недей!Не плачи!Умирам като те гледам така!-каза той. -Ах...ако знаеше само какво изпитвам...Какво изпитах последните 10 месеца.-и тя отново се притисна в него. Момчето се натъжи.Нещо в него сякаш трепна. -Аз...-не успя да довърши изречението той. -Шшшт,тихо!Не казвай нищо.-прекъсна го тя. -Ти ще се оправиш и без мен!-усмихна се момичето. -Аз не знача нищо за теб...-продължи тя. -Искам само да знаеш,че те ценя много и те обичам!И ВИНАГИ ще е така.-рече тя и се подпря на парапета на моста,готова де се хвърли заради него. Момчето бързо се усети и я дръпна за ръката: -НЕ!Какво правиш?!Не го прави!-изкрещя стреснато той. Тя се откъсна от него,вгледа се в красивите му очи пълни с уплаха и бъркайки в джоба си,извади парчето хартия. -Не се предавай!-каза отчаяно той. -Държах се достатъчно дълго!-отвърна тя.-Вече е време да се предам,защото не мога повече така!Твърде много боли от това...Раната в сърцето никога не ще заздравее...А любовта,никога не може да се забрави. И тя се наведе към него,пъхна в ръцете му листа,който бе извадила от джоба си,целуна го по устните и прекрачи с бърза крачка парапета,заставайки на края на моста. Погледна надолу,и сякаш за миг-страха и от високо си изпари. Като че ли водата я привличаше към себе си.... Момчето се разтрепери и посегна да я хване,но не успя. Момичето се обърна към него и му каза: -Не ме забравяй!Защото само аз те обичам ИСТИНСКИ!-това бяха последните и думи,и тя се хвърли от моста,право в реката. След малко нямаше и следа от нея... Изгуби се завинаги,а той не можа да направи нищо,за да я спаси...нищо... Момчето се спря,не помръдна,не издаде нито звук. Гледаше в една точка и едва дишаше.Сякаш някой беше изтръгнал сърцето му и го беше стъпкал на земята. Той се сви и падна на колене с думите: -Господи,какво направих?!-отвори бележката с трепереща ръка и започна да я чете. Това бяха последните редове: „...Направих го,защото не мога да живея повече така,не мога да живея без теб. Нито с мисълта че не си до мен...Но ти можеш и без мен!Ти ще продължиш и някой ден ще си истински щастлив! И тогава аз ще те гледам отгоре.Ще те гледам от небето,и ще се усмихвам.Ще бъда щастлива,защото и ти ще си! Независимо кога и къде,аз винаги ще бъда до теб и ще те подкрепям във всичко! Ще те защитавам и обичам където и да съм!!! Както винаги съм правила.“ Той хвана листа и го притисна към себе си.Не каза нищо,а от очите му закапаха сълзи.