Това трябваше да е най-хубавия ми ден. Трябваше да съм щастлива. Ти ми го обеща! И за пореден път ме излъга.
Годините минаваха, а аз все още си мислех, че един ден ще се промениш. Че ще осъзнаеш грешките си и поне ще опиташ да ги поправиш.
Беше ме наранявал хиляди пъти, но никога чак толкова, че да не мога да ти простя. Имах силата да се боря срещу мъката, която ми причиняваше. Най-могъщата сила - Любовта. Тя винаги успяваше да те оправдае, намираше доводи да те защити, караше ме да ти вярвам. Тя беше сила. Твоята сила!
Обичах те. Бях готова на всичко за теб и ти го знаеше. Тогава стигна до края. Видях те с Нея. Бяхте заедно. В моя дом. На моя купон. На рождения ми ден! Тя беше в прегръдките ти - там, където трябваше да бъда аз. Кълна се, болеше! Болеше толкова силно, както никога досега! Толкова пъти ме беше наранявал, но никога не ме беше карал да изпитвам такава болка. За първи път почувствах какво е да разбият сърцето ти и се оказа, че това изобщо не е метафора. Жестока, почти физическа болка, която ме пронизваше бавно, цялата... Очите ми горяха, ушите ми бучаха, а Нещо в гърдите ми пищеше със зловещ глас, молещ за помощ... Усещах как това Нещо се разкъсва бавно на малки парченца. Усещах неговата болка, изпълнила цялото ми същество, но не можех да му помогна. Не можех да направя друго, освен да се оставя на болката. Болка, която вещаеше смърт... Нещото в мен, което пищеше и се разкъсваше... то умираше, усещах го! Знаех, че му остава още съвсем малко. Когато ви видях, впили устни, то извика за сетен път. Но този вик беше по-различен, едва доловим. Последва миг на заслепяваща болка... след което се чу тихичко “пук”. Виковете спряха. Болката също. Сълзите още мокреха лицето ми, но сама не знаех защо. Нещо се случи, сега всичко беше различно. Онази малка смърт... Онова Нещо, което умря в мен... Най-накрая разбрах какво е било. Защото, в мига в който те погледнах, усетих липсата му. Любовта... Нея я нямаше! Тя е крещяла от мъка в мен, тя се е разкъсвала до момента, в който не е могла да понесе повече и се е предала.

Значи така умира любовта? Най-лудото, силно и страстно нещо в мен си бе отишло. И отнесе със себе си всяка болка и разочарование, което някога си ми причинявал. Тогава се замислих колко е лесно да убиеш една любов. Сега я няма. Няма я твоята сила, за да ме накара за кой ли път да ти простя и отново да ти повярвам. Отиде си. Завинаги.
И ето те отново. Пак идваш към мен със сърце на парчета и с болката, която ТЯ-Другата ти причини. Искаш помощ, искаш обич... Съжалявам, но нея вече я няма. Мъртва е! Убийството й лежи на твоята съвест. Чак сега ли разбра? Вече си убиец. И каквото и да правиш, не можеш да промениш нещата. Върви си. Всичко свърши...